Край езерото

Кристално синьо езеро, невероятно през деня, когато лъчите на слънцето шарека по него, и прелестно през лунните нощи, когато пълната луна се отразяваше в него, оставяйки пътеката си.
През лятото езерото те примамва с кристалната си вода, а зимата тънкия лед те отразяваше като огледало....
Къпането е на ваш риск, има сепия, а е и доста дълбоко...

Сиси Грейнджър,Криси Ловъргуд ,Джини Уайт и Лизи Потър решиха дасе поразходят и даси поприказват за скорошният купон. Решиха да отидат на полянката до езерото,на спокойствие.
Джини омагьоса един камък,и той се превърна в красива покривка. Те седнаха на нея и заговориха:
-Толкова е спокойно тук...-усмихна се Сиси
-Нали?-далеч от шума-каза Джини
-Дали тук наистина има сепия?-попита Криси
-И да има, явно днес не е в настроение за упражнения на пипалата-при тази фраза на Грейнджър всички се изсмяха.
-Тук е толкова тихо...-започна Криси
-Да...-каза Лизи
-Ами щом искате глъчка,дайте да видим,ще накараме ли сепията да се покаже и да я гъделичкаме по пипалата-изсмя се Сиси.
Сиси извади пръчката си и Джини я попита какво смята да прави. Тя я насочи към едно дърво и извика:
-Авис!
Изведъж от върха на пръчката излетяха няколко чуруликащи весело птички.
-Супер!-извика Криси
Те стояха близо час край езерото,след което тръгнаха към парка на замъка.

След случката със Сиси, аз отидох в прака при езерото ( любимото ми място, за почивка) да поразмишлявам на спокойствие, момчетата се върнаха на тренировката си, а момичетата се запътиха към Голямата зала за обяд. Докато обикалях езерота със скръстени на гърдите ръце и замечтан поглед, гледах отражението си в кристалната вода, видях нещо много странно и то не беше гигантската сепия, която живееше там. До мен имаше един мъж, който не познавах, обърнах се да видя кой е, но зад мен нямаше никой. Когато отново погледнах в езерото мъжът беше изчезнал, това беше толкова странно. Тъй като бях много ядосана на онези две слидеринки за това което бяха направили на Сиси, че небето изведнъж притъмня и заваля дъжд, някъде далече изплющя гръмотевица, зад гърбът ми се чуваха виковете на раздразнени ученици и писъците на момичета, които със сигурност бяха ядосани на дъжда, че е развалил прическите им. Аз обаче не помръднах от мястото си, седях там край езерото и наблюдавах отражението си, което изчезваше във вече мътната вода. Дъждът се усили, все по често се чуваха гръмотевици и проблясваха светкавици, навън нямаше никой, само аз и дърветата. Бях мокра до кости, беше ми студено, но аз не обръщах внимание на това , в главата ми се въртяха най-различни мисли, които не можех да оставя да си заминат, изведнъж в главата ми проблясна картина. Имаше един мъж и една жена, които вървяха по някаква улица и се караха. Малко момиченце с къдрава огнено червена коса ги наблюдаваше от един голям прозорец на близката къща. Изведнъж мъжът придоби ужасна физиономия и извика нещо, което не чух, но момиченцето явно беше чуло думите на мъжа, защото се прибра във къщата. Мъжът ядосан тръгна да прекосява улицата, но не видя една кола, която се беше засилила към него, аз се опитах да извикам за да го предопредя, но от гърлото ми не излезе никакъв звук. Картината изведнъж избледня и аз се върнах на земята. Усетих мокрите си дрехи, студът който се ме смразяваше и вятъра сяках забиваше игли в мен. Дъждът продължаваше да вали, аз усетих как нечии пръсти се обвиват около рамото ми, извадих пръчката си и веднага се обърнах, но там стоеше професор Де`Луна в нещо като сапунен мехур, който не се пукаше и я предпазваше от дъжда. Тя ме дръпна и аз влязох във мехура.
- Какво правиш тук, защо не си вътре. Трябваше да се прибереш още като заваля. - смъмри ме тя.
- Извинете, професоре. Бях се замислила и не обърнах внимание на дъжда. - смънках аз.
- Следващия път бъди по-внимателна, за да не ти отнема точки за това. - каза тя строго. - Хайде да влизаме вътре.
Двете прекосихме парка в мехура, който ни пазеше от дъжда и влязохме през дъбовата врата. От там тя ме заведе в общата стая на Грифиндор, където ме чекаха приятелките ми и ме остави с тях с думите:
- Върви да се подсушиш, не искам да те хване настинка и да пропускаш часове.

На следващия ден след разходката в Хогсмийд Неса реши да отиде до езерото. Винаги и действаше успокоително, а пък можеше да намери и някое готино момче , защото след раздялата с Джо на нея и беше гадно. Обиколи езерото няколко пъти и седна на една пейка. Замисли се какво става около нея и защо всичко, което иска да си остане по старо се сринва изведнъж. Потънала в тези мисли не видя, че и Джо беше дошъл в парка. Беше с някакво момиче, в чието лице позна Виктория Грей. Щом го видя тя стана и понече да си тръгне, но понякога не се случва това, което искаме или поне не по начина, по който искаме. Тя се подхлъзна на до езерото и за малко да падне във водата и едно момче я хвана. В първия момент си помисли, че е Джо (или поне така искаше), но после видя, че не е той. Беше първи или втори курс, висок малко повече от Неса, с черна коса и катранено черни очи. "Наистина е сладък" - помисли си Ванеса. Той я погледна мило и я попита:
- Добре ли си? Да те заведа ли при Мадам Помфри?
- Не няма проблем. Добре съм- каза момичето и видя, че момчето не и повярва и потвърди - Не наистина съм добре.
- Вярвам ти. А между другото ти как се казваш?
- Ванеса. Ванеса Найджълс, но предпочитам да ми викат Неса. А ти?
- Казвам се Виктор и нямам предпочитания как да ми казват. - тук Ванеса се засмя.
- Ясно. А ти от кой дом си? Не съм те виждала преди.
- Аз съм от Грифиндрор, също както теб.
- А откъде знаеш, че съм от Грифиндор?
- Ами аз ... - започна неуверено момчето - така ...
- Говори направо. Аз няма да те бия нито пък ще те изям. Дори не съм толкова страшна, колкото сепията в езерото - успокои го Неса.
- Добре - засмя се Виктор - просто си ми симпатична, а сега виждам че си и с чувство за хумор, и видях, че си в моя дом и така леко те проследих. Исках да те опозная по-добре. Нали не се сърдиш?
- Не, разбира се! А ти кой курс си?
- Втори.
- Аха. Ето защо не си ми познат. - осъзна момичето. В този момента Виктор подаде ръка на Неса и тя без да се замисля я хвана. Стояха така и си говореха. Неусетно той я беше придърпал към себе си и бяха изпаднали в невероятна прегръдка (Мхм има хубав парфюм, не е като този на Джо, който миришеше на продукти за коса. - помисли си Ванеса). Двамата се погледнах в очите и тъкмо щяха да се целунат, когато .... Когато нейните любими приятелки дойдоха. Сиси, Лизи и Джини бяха сами (като по чудо). Видяха, че май са прекъснали нещо, но разбраха, че ако си тръгнат вече няма смисъл затова останаха.
- Мисля, че трябва да вървя - каза Виктор - Чао Неса, ще се видим довечера, нали.
- Предполагам - каза тя и се ухили до уши.
- Така нека видя - каза Джини, когато той си тръгна - аз виждам нова любовна афера. Ами вие ?
- Ооо да - казаха всички заедно. - И то каква. - И започнаха да се смеят, погледнаха към Неса и тя се засмя. След малко тя проследи погледа на Джини и видя, че тя гледа към Джо, в чиито поглед се четеше нещо ... като раздразнение.
- Разказвай !! - каза Лизи.
- Ще разказвам довечера в Общата стая, защото сега започваме час - оправда се момичето и избяга към замъка.
- Така ще каже. - заяви Сиси - Кой е "за" да разберем нещо повече?

Няколко дни след като Неса откри щастието си, на име Виктор, край езерото, тя отново се разхождаше там, но този път с мен. Някак си постоянно имах чувството, че тя не ми казва всичко, когато сме заедно с останалите.
- Как върви с Вики - чух се да питам аз. (защо чух се да питам аз ли? Защото духом бах в прегръдките на Майк, а не край езерото).
- Ами...такова...то...ми... - замота се тя
- Хайде не увъртай! Не трябва да се притесняваш да кажеш на мен. - окуражих я аз.
- Ох добре! Той иска да може да ме целуне без около нас да има 100 зяпачи, иска да си поговори с мен без да се чуди кой и откъде ще подслуша, и иска да бъда неговото момиче, защото ме обича. Тази вечер ще се срещнем в Общата стая за да се разберем кога да се усамотим в Нужната.
- Уау! Не знаех че толкова пречим на връзката ви.
- Не исках това да кажа. - оправда се тя
- Изглежда твоя изтънчен чужденец е срамежлив - смотолевих аз - Искам обаче без значение къде и кога ще си говорите и ще се натискате, той да не пречи на приятелството ни. С други думи - нека ти остава време и за нас!
- Естествено че няма да ви забравя - усмихна се тя.
- Така каза и преди да тръгнеш с Джо - повдигнах вежди с недоверие аз.
- Добре де! Вече веднъж сбърках така и няма да се повтори. - обеща ми Неса.
- Да. Права си. Повтарянето на грешки е моя запазена марка. - сдухах се аз.
- Ей, защо увеси нос? - гушна ме приятелката ми.
Аз се проснах по гръб на тревата.
- Да ти се намират 3 свободно седмици за целия разказ? - съркастично попитах аз
- Не. За това дай съкратен вариант.
- Е, добре. Всичко започна с една лъжа. Аз се бях отчаяла и се вързах. Мислех си че всичко е истина и хората около мен твърдяха същото .
- Чакай, чакай. За каква лъжа става дума?
- Толкова ли е важно - отчаяно измрънках аз.
- Да.
- Ох добре. Една любов - на лъжа. И така измамата се разкри и аз се отчаях още повече. После един лъч светлина проряза мрака. Мога да си върна щастието, но вече не можех да вярвам на момчето, което ме излъга.Отново се намесиха приятелите "ОО той те харесва, не те лъже" и т.н. и аз отново се вързах. Обявихме го за официалното ми ново хоби - ' Повтаряне на едни и същи грешки". Това е историята - завърших аз.
- Защо досега не си ми казала? - учуди се Неса.
- Исках да забравя всичко, да го оставя зад гърба си. Но не беше толкова лесно.
- Леле нямах си и най-бегла представа какво ти се е случило - моята приятелка направо пощуря.
- Ами...Знаеш ли какво.
- Какво - сега вече не пощуряла, а шашната ме изгледа Неса
- Искам да отида при Майк и да забравя за този разговор.
- Ами супер. тъкмо дойде време да се срещна с Виктор - каза моята приятелка и двете заедно потеглихме към замъка.

След като Роса,Сиси и Елизабет закусиха Сиси даде идеята да отидат да се разходят край езерото за да почишат свеж въздух и да нахранят красивите бели лебеди от езерото.Момичетата веднага се съгласасиха и се запътиха към езерото. По пътя Сиси и Лизи си разговаряха,закачаха,разказваха си смешни истории с една дума се забавляваха само Росалинда се бе дръпнала от тях вървеше и мислише без дума да каже. Сиси погледна състрадателно към Роса явно момичето беше се досетило за какво става въпрос.
-Роса какво ти е през целия път нищо не каза. Да не би да се претисняваш за своето семейство,особено за баща си.-каза с леко загришен тон Сиси.
-Теб не мога да те излъжа дори и да искам.Наистина много се претиснявам за баща си че няма да си намери работа.
-Не си претиснявай за това вчера аз написах писмо до татко в което казах в какво положение се намира бащати помолих татко да вземе баща ти при него на работа.Той работи като бизнесмен и може да сложи баща ти като секретар,инженер или нещо друго.
-Много ти благодаря приятелко вечно ще съм ти задължена.-каза момичето след което прегърна силно своята приятелка Сиси. И във очите на Роса вече нямаше никакви сълзи а само блясък от радост.
-Хайде да вървим момиченца нямаме много време по-късно ще се разнежваме.-каза Лизи която много,много не си падаше по такива сладникави сцени.Момицетата най-накрая пристигнаха в езерото и ахнаха от изненада като видяха парка и езерото. Те явно не са идвали там скоро но не са очаквали всичко да се промени толкова.Имаше много и най различни дървета от бор до ясен ,ягодови,малини,и капинови храсти.Също така имаше и неизвестни за тях дървета които листата им бяха сребърни и златни листа. Водата на езерото беше кристално чиста и вътре имаше много лебеди и пеликани. След като се свестиха от шока момичета се затичаха към езерото за да нахранят птиците вътре. Роса,Сиси и ЛИзи извадиха от торбите си по един санвич разкъсваха го и го даваха на птиците.След като птиците се наядоха трите първокуснички седнаха на една дървена пейка боядисана със сребрист цвят и започнаха да си разказват всякакви странни истории.

Докато те разговаряха,изведнъж Лизи каза:
-Сиси,това не е ли совата ти Хедуиг?
Наистина,това беше совата на Сиси.Тя носеше някакво писмо в крачетата си. След като зърна Сиси,совата пусна писмото и кацна на ръката й.
-Благодаря,Хедуиг!-усмихна се Грейнджър и я погали по главичката.След това се усмихна:
-Писмо от татко и мама . Супер!
-Какво пишат?-пита Лизи
Мила Сиси,
получихме писмото ти за твоята приятелка Росалинда Смит.
Баща ти погледна в регистрите на компанията и видя,че поста за инженер е свободен. Нека бащата на Роса му прати една сова за да се разберат. А колкото до майка й,аз писахме в МНМ. Имали за проблеми пак в отдела за злоупотреба с мъгълски вещи и затова е станал този проблем. Нека родителите й ни пишат-ще им помогнем с каквото можем! Вие с Роса и приятелките ви не се безпокойте!
С много обич:
Мама и татко

Роса щеше да подскочи от радост и прегърна Сиси ,след това Лизи много силно.
-Спокойно-каза задавено Грейнджър-Вече...всичко...е наред!
Всички много се зарадваха и поеха към замъка да разкажат на другите

Рейчъл излезе от замъка и бавно се запъти към езерото. Силния вятър рязвяваше косата й и галеше лицето й. Жената се спря до една пейка край езерото и седна на нея, невероятната гледка пред погледа и прикова очите и към себе си. Пълната луна се отразяваше в езерото по което се бяха образували леки вълни придизвикани от бушуващия вятър и сепията, която изкарваше пипалата си на повърхността.
Де'Луна затвори очи и остави бушуващите си емоции на зад. Остави спомените, мислите и тревогите си и се отдаде на вятъра и на аромата на зелена трева премесен с натрапчивата миризма от водата. Главата и се избистри и остави само щастието, но и умората да я завладеят.
Когато директорката отново отвори очи, разля по лицето си уморена усмивка издаваща и капка притеснение. Рейчъл чу стъпки задаващи се бавно след нея, прясната трева хрущеше под нечии здрави стъпи, тя се обърна и видя, че към нея се задава новия и колега Джаспър Хейл...

Хладния въздух и лекия вятър дейтваха успокоително на нощната атмосфера. Рейчъл потрепери леко и се загърна по плътно с черното си наметало.
- Ужас, не определено! - заговори след секунда жената. - Смятам, че понякакъв начин успокояваш отколкото да всяваш ужас. Но внимавай, не искам повечето от ученичките да не могат да завършат тази година. - засмя се Рейчъл и размаха престорено пръс пред лицето му. Мъжът се засмя.
Настана мълчание, което бе развалено единствено от тихото бълбукане на езерото. Нежния полъх на вятъра голеше косите на Рейчъл приятно. Мълчанието бе станало тягосно, но жената обичаше тишината и и се наслаждаваше, оставяйки мислите и да витаят из облаците. Замисли се за прекрасните и мигове прекарани на брега на това езеро, усмихна се на себе си и вдигна поглед към мраморното лице на Джаспър, който все още не отделяше очи от езерото. Изражението му бяше някак напрегнато, но това караше чертите на лицето му да изпъкват и изглеждаше по-красив. На фона на пълната луна приличаше на мраморна статоя идеално изваяна до най-малката подробност.
- За какво си мислиш? - попита изведнъж Джаспър, който явно усети погледа и, завъртя бавно главата си към нея и се усмихна.
- Ами, за дъщерями...сега трябваше да съм при нея... - отговори жената.
- Дъщеря, не знаех че имаш... - поклати глава той.
- Едно от многото неща, които не са ти известни. - загадъчно заговори Рейчъл. - Да имам, най-прекрасното дете на света. Единственото хубавп нещо излязло от най-голямата ми грешка...е тя и къщата, която получих след развода. - засмя се Да'Луна.
Звънливият смях на Джаспър последва нейния. Рейчъл погледна към часовника на ръката си и с изненада установи, че е станало 5 И 30, а когато дигна поглед към необятния хоризонт се забеляза как луната отстъпваше мястото си на лъчите на слънцето. Времето бе минало светкавично и неусетно, започваше нов ден изпълнен с нови изморителни задачи и пищящи първокурсници.
- Ами ти за какво мислиш? - жената отново вдигна поглед към каменното лице на събеседника си попивайки всяка подробност от него, сякаш опитвайки се да запомни всяка извивка, всеки факт изписал се върху него...

Ванеса изхвърча от замъка и се затича към езерото, където очкаваше да види приятелките си. Те наистина бяха там.
- Имам страхотна идея ! - запъхтяно каза тя. - Искате ли довечера да си направим пижамено парти.
Всички посрещнаха идеята и с овации.
- Но ние нямаме храна ! - сети се Джини.
- Да знам, но още нищо не съм измислила. Ще ми помогнете ли? - запита многозначително Ванеса.
- Добре! - каза Лизи - Да се захващаме за работа.
И момичетата започнаха да обсъждат какво може да правят довечера.
...

Жената изслуша захласнато всяка негова дума, бе погълната изцяло от гласа му, от изражението на лицето му...от красотата му, ума и чертите на характера му, които макар и за краткия им разговор, вече бе научила. Разбираше, защо ученичките вече го обсъждаха захласнато с влюбени погледи.
Жената се засмя заедно с него и заговори.
- Не, въобще, радвам се, че с всяка изминала минута научавам нещо ново за теб. - каза тя. - Определено си по интересен от мен, повярвай ми... - засмя се Рейчъл.
- Хъмм...разкажи ми за себе си и аз ще преценя! - каза Джас с любопитна усмивка и очакващо изражение.
Де'Луна се загледа в очите му за секунди и се усмихна.
- Ами родена съм в Румъния, баща ми имаше развъдник на дракони, а майка ми е починала при раждането ми. Приеха ме в местното училище за магия, което завърших като отличник....и не след дълго ме взеха на работа в училището. Работех като преподавател по Драконология, а след това станах и заместник доректор. Но буйната ми мадост ми изигра лоша шега. Влюбих се и след година се ожених, преместихме се в Лондон, след година родих момиченце, а още след година се разведох... - жената говореше забързано, но някак си знаеше, че той разбира всяка нейна дума. - Казах ти, скучен живот. Сега живея сама с четири годишната си дъщеря в голямо имение. Вората ми майка живее с мен и гледа Ейми. Та да скука... - Рейчъл се засмя на заключението си...

"Покрай езерото..." замисли се замечтано Неса, докато вървеше към парка "Там където за пръв път срещнах Виктор."Днес се бях уговорили да се видят покрай езерото, но както обикновено Неса закъсня за срещата. Никога не успя да се научи да идва навреме.
- О здравей, бонбонче! - каза закачливо Виктор, който вече я чакаше там.
- Здрасти! Извинявай, че закъснях.
- Няма проблем. Още щом те видях разбрах, че не обичаш да идваш навреме. - След тези негови думи и двамат се засмяха.
- Искаш ли да седнем? - попита той и хван грифиндорката за ръката.
- Би било чудисно - каза тя и седнаха на една пейка.
- Така. За какво искаш да си говорим? - подхвана темата той.
- Незнам. Виж може би не трябваше да тръгваме.
- Защо?
- Защото не съм забравила още. - каза Неса - Но това не значи че не те обичам.
- Ако е само заради това според мен не е проблем. Аз от самото начало знаех, че ое обичаш Джо. Но това не ми пречи. Ти сама каза, че обичш и мен. На мен това ми стига. - каза той укоражиелно и се усмихна. От очите на Неса се стекоха две сълзи. Тогава Виктор я целуна и тя се усмихна. В този момент заваля пороен дъжд, а Неса беше с риза и плисирана къса пола. Виктор съблече наметалото си и я зави с него. Тя се усмихна и той я целуна отново. Дълга и прекрана целувка. Целувка, която толкова много и липсваше. От този рален сън я събуди Лизи заедно с Джеймс.
- Ей влюбени гълъбчета, тук вали пороен дъжд, а вие сте леко облечени. Влезте в Общатастая и там може да продължите. - каза Лизи и я хвана за ръката.
Неса се усмихна и хвърли наметалото към Виктор, докато Лизи я теглеше. Докато те вървяха Неса каза:
- Между другото къде зачезна приятеля ти?
- Ами май го забравихме под дъжда с твоя. - отговори тя и двете се засмяха.

Днес беше деня, в който Ким нямаше абсолютно никакви часове. Първокурсничката тъкмо бе излязла от Голямата зала, където до преди миг хубавичко беше нападнала пилешкото филе, препечените филийки и шоколадовите скалички.
Тъкмо се канеше да тръгне надолу по стълбите, когато случайно погледна през прозореца и видя слънчевия пейзаж, който обграждаше Хогуортс. Реши да излезе малко на чист въздух и да се полюбува на лятната природа.Отвори масивната тежка врата и се запъти право към любимото си място - на брега на езерото.Все се надяваше някой ден да види гигантската сепия за която всички говореха.
Момичето седна на тази част от камъните, която беше суха и се загледа надолу.Под краката и водата се разбиваше и пенеше именно в този камък, на който седеше.Замислено се загледа в синьо-зелените дълбини на величественото езеро.Искаше и се сега да е риба.Да може да се гмурне под повърхността на тази непозната и мистериозна територия, да може да огледа всичко там долу.От най-незначителното растение до най-величественото създание.Искаше да разгледа цялата тази подводна красота, но не можеше. Първокурсничката плуваше добре, но беше наясно, че не е опасно да плуваш из тези води.По грижа за магическите създания беше изучил някои от обитателите и въпреки че знаеше как може да се отбранява и как може да се отърве от тях, не и се искаше да попада в такава ситуация, че да и се налага.
Момичето се бе свило върху камъка.Коленете и докосваха раменете.Тя се унасяше.Шумът от разбиващите се вълни и действаше успокоително и приспивателно.Очите и се затваряха.Изведнъж Ким се сепна.Някакво пискливо и слабо скимтене развали спокойствието.Слидеринката скочи от камъка, извади рязко пръчката си и се огледа.Наоколо нямаше никой и нищо, но тихото и пискливо скимтене не спираше.Момичето проследи звука.Точно до камъка, на който до преди минута седеше, имаше една мъничка рижава топка косми, която навярно издаваше тези звуци.Ким се наведе и се загледа в създанието.Протегна се с пръчката и предпазливо го побутна.Топката се размърда и от там се надигна една мъничка глава на гризач.Това беше плъх!Но не какъв да е плъх!
Животинчето гледаше слидеринката с малките си кафеви очи, който бяха изпълнени с тъга и страх.Ким за първи път виждаше толкова красив плъх.Беше голям колкото всеки друг млад гризач, но цвета на козинката му беше необичайна.Почти целия беше рижав.Само по коремчето се лъщеше бяла.
-Хей, мъник!?Нямаш ли си стопанин?-говореше момичето и внимателно взе красивия гризач в ръце.-Ти не си някакъв обикновен плъх!Имам чувството, че си като онези...вълшебните!-говореше слидеринката и галеше животинчето по гърба.То сега го гледаше с кафевите си очи и на момичето и се стори, че и кимна с глава като отговор.Сигурно си бе въобразила, но желанието да приюти създанието беше много силно.Така и се искаше да го задържи.А и вече беше сигурна, че плъхчето е кротко и сигурно си търси стопанин...или може би стария...ако е имал такъв!-Ти си интелигентен и определено възпитан плъх!Не си глупав и съм почти обедена, че си от онези...вълшебните, които се продават!-Ким не спираше да гали животинчето.То определено започваше да харесва новия си стопанин.Изглеждаше по-весело от преди малко.В очите му вече не се виждаше тъга и самота.Първокурсничката го прибра в джоба си.-Я сега да видим...тук удобно ли ти е?-плъхчето изцвърча доволно от джоба на мантията.-А как да те кръстя?Ам-м-м-м...приличаш ми на мъничко бобърче.Само дето нямаш опашка като на бобър...АМИ ДА!Ще те кръстя Бобър!-рижавото животинче отново изцвърча доволно.Момичето тръгна весело към замъка. Но после реши че животинчето много ще се хареса на Сара една от най добрите и приятелки. Те отиде до соварника за да прати животинчето, но преди това надраска едно писмо на сара. От малката си чатничка тя извади лист и перо набързо написа.
Мила Сара,
Това е малък подарък за теб. Дано да ти хареса.
С обич Ким.
След това изтича и прати малко животинче но преди това го беше пъхнала в буркан пълен с храна.